Р А З М И С Л И

НАЧАЛО                             
ПРОЕКТИ                          
ТЕХНОЛОГИЯ                      
АРХЕОЛОГИЯ                    
ИТ ПРОЕКТ 2006                 
НОВИНИ                             
ВРЪЗКИ                               
КОНТАКТИ                          
   ДРУГИ
 N.O.M.A.D.  
 NOTEBOOK
 Wi-Fi ЗОНА
 Л.О.Г.О.С.

 

МАЙ  ,876

II

Захари Стоянов

 

 

 

Откъс от книгата


ХРИСТО БОТЙОВ

опит за биография

 

 

Но времето минува вече, търпението на хъшовете дошло до своята апогея, известията от всичките  румънски градове говорят едно и също, че момчетата са готови; стоката – както са ги те наричали  - е прибрана; в Крайова, гдето работеха 40 души, имало вече до десетина хиляди фишеци готови; новините от България валят като град; разпалените врачани чакат на Дунава с талиги да натоварят своите скъпи гости! Но едно бърка още младите и лудите глави, едно ги безпокои и не радва още: где са войводите, где е страшният Тотю, който по онова време значеше нещо като бог? Где е Кекеров офицеринът, който видяхме с колко дрънчила се бе накичил? Няма Тотя, няма Желя, не се чува Панайот! Кой ще води младите и неопитните, кой ще им показва местата и пътя?

-          Аз!... Аз ще да бъда ваш войвода, аз ще да ви поведа! – извикал една вечер нашият герой посред едно множество хъшове, които се били събрали и си пукали главите за войводи.

-          Да живей нашият войвода Христо Ботйов! – радостно извикали момчетата. – Гдето умреш ти, там ще да умреме и ние!

Нямало що. Против волята си нашият герой трябвало да стане войвода, да взема такава роля в драмата, която не била за него. Нямало що, минутата била важна и тържествена, трябвало така или инак да се помогне на борците, да се тури човек на челото на ония, които търсели главатар и заповедник, а не той тях да търси. Разказват, че той заплакал, когато се научил, че водителите – войводи изменили на делото и оставили на поляната младите и неопитни патриоти. Тогава се той решил. Самото време, обстоятелствата и събитията венчали за войвода оня, който за войводство, за хайдушки епос, за байрак  и за Стара планина живот, младини, талант и кариера убил. Че той трябвало да мине Дунава, да умре под байрака за право и за свобода – за това не иска и дума, че бил вече готов. Неговият живот, неговото минало, неговото писано, самото му същество най-после са били приготвени така последователно, щото той трябваше  да умре под байрак не от своята смърт, а край зелена шумка, при студен извор, между пищенето на куршумите. Това е толкова ясно, тъй нагласено и определено, щото всеки стих от огнените му песни, който и да вземем, ще да ни послужи за акт, за документ, за пророчество най-после, ако щете. Завоеванието на един чужд параход сред пладне на една чужда земя; тържественото появяване сред тоя параход под развития байрак; даването командата; плющенето на сандъците; заробването на капитанина и прогласяването му на негово място; идеята за съчувствието, за трясъка и стресването, което ще да се усети във всеки град и село от появяването на тоя смел поход; клетвата и съзнанието, че ратниците под тоя байрак отиват да мрат за свобода и за избавление на роба, и стотина още мисли и въображения, които са се въртели из буйната глава – идеха като строго определено заключение. Невъзможно бе да живее и пише Ботйов: за правата на роба, за свободата и за участието на всеки патриот и истински човек в деня, когато въстане робът, ако той беше пропуснал тоя случай и си останеше в Букурещ. Това не може да бъде. Ако признаваме, че той бил поет, че в писаното и в казаното от него са участвали сърце и душа, то тая душа, която е казала:

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
т редовете на борбата
да си найда и аз гробът!

Не можеше да живее, вирее и гледа хората. Трябваше Ботйов да умре в борбата, борба, тая дума, която е значела за него нещо по-горе от всяка светиня, трябваше той да запечати с кръвта си онова, което бе писал с мастило, трябваше да умре герой. И умря!

 

*Тежката роля на водител той бил принуден да вземе тогава, когато видял, че време минува, а войводите, Кекеровци и Тотьовци, които си накупили с народни пари всичко, безчестно изменили, отказали да вървят. Един предложил и поискал невъзможно нещо, други искал наколко хиляди франка гаранция и т. н. Най-после и двамата тия господиновци – Тотю и Кекеров – една вечер, когато момчетата щели да тръгват за Дунава, те се качили на железницата и избягали за Сърбия Това се случило в Крайова. Тогава прогласил той себе си за войвода, защото между всички нямало лице с по-авторитетно име.

 

 

<<  назад към всички публикации <<

 

 

 

 SiMon 2006