Но времето минува вече, търпението на хъшовете дошло до своята апогея,
известията от всичките румънски градове говорят едно и също, че
момчетата са готови; стоката – както са ги те наричали - е прибрана;
в Крайова, гдето работеха 40 души, имало вече до десетина хиляди
фишеци готови; новините от България валят като град; разпалените
врачани чакат на Дунава с талиги да натоварят своите скъпи гости! Но
едно бърка още младите и лудите глави, едно ги безпокои и не радва
още: где са войводите, где е страшният Тотю, който по онова време
значеше нещо като бог? Где е Кекеров офицеринът, който видяхме с
колко дрънчила се бе накичил? Няма Тотя, няма Желя, не се чува
Панайот! Кой ще води младите и неопитните, кой ще им показва местата
и пътя?
-Аз!... Аз ще да бъда
ваш войвода, аз ще да ви поведа! – извикал една вечер нашият герой
посред едно множество хъшове, които се били събрали и си пукали
главите за войводи.
-Да живей нашият
войвода Христо Ботйов! – радостно извикали момчетата. – Гдето умреш
ти, там ще да умреме и ние!
Нямало що.
Против волята си нашият герой трябвало да стане войвода, да взема
такава роля в драмата, която не била за него. Нямало що, минутата
била важна и тържествена, трябвало така или инак да се помогне на
борците, да се тури човек на челото на ония, които търсели главатар
и заповедник, а не той тях да търси. Разказват, че той заплакал,
когато се научил, че водителите – войводи изменили на делото и
оставили на поляната младите и неопитни патриоти. Тогава се той
решил. Самото време, обстоятелствата и събитията венчали за войвода
оня, който за войводство, за хайдушки епос, за байрак и за Стара
планина живот, младини, талант и кариера убил. Че той трябвало да
мине Дунава, да умре под байрака за право и за свобода – за това не
иска и дума, че бил вече готов. Неговият живот, неговото минало,
неговото писано, самото му същество най-после са били приготвени
така последователно, щото той трябваше да умре под байрак не от
своята смърт, а край зелена шумка, при студен извор, между пищенето
на куршумите. Това е толкова ясно, тъй нагласено и определено, щото
всеки стих от огнените му песни, който и да вземем, ще да ни послужи
за акт, за документ, за пророчество най-после, ако щете.Завоеванието на един чужд
параход сред пладне на една чужда земя; тържественото появяване сред
тоя параход под развития байрак; даването командата; плющенето на
сандъците; заробването на капитанина и прогласяването му на негово
място; идеята за съчувствието, за трясъка и стресването, което ще да
се усети във всеки град и село от появяването на тоя смел поход;
клетвата и съзнанието, че ратниците под тоя байрак отиват да мрат за
свобода и за избавление на роба, и стотина още мисли и въображения,
които са се въртели из буйната глава – идеха като строго определено
заключение. Невъзможно бе да живее и пише Ботйов: за правата на роба,
за свободата и за участието на всеки патриот и истински човек в деня,
когато въстане робът, ако той беше пропуснал тоя случай и си
останеше в Букурещ. Това не може да бъде. Ако признаваме, че той бил
поет, че в писаното и в казаното от него са участвали сърце и душа,
то тая душа, която е казала:
Подкрепи и мен
ръката, та кога въстане робът, т редовете на
борбата да си найда и
аз гробът!
Не можеше да
живее, вирее и гледа хората. Трябваше Ботйов да умре в борбата,
борба, тая дума, която е значела за него нещо по-горе от всяка
светиня, трябваше той да запечати с кръвта си онова, което бе писал
с мастило, трябваше да умре герой. И умря!
*Тежката роля
на водител той бил принуден да вземе тогава, когато видял, че време
минува, а войводите, Кекеровци и Тотьовци, които си накупили с
народни пари всичко, безчестно изменили, отказали да вървят. Един
предложил и поискал невъзможно нещо, други искал наколко хиляди
франка гаранция и т. н. Най-после и двамата тия господиновци – Тотю
и Кекеров – една вечер, когато момчетата щели да тръгват за Дунава,
те се качили на железницата и избягали за Сърбия Това се случило в
Крайова. Тогава прогласил той себе си за войвода, защото между
всички нямало лице с по-авторитетно име.
