Ехххх Венеция!
Венецияяяя!
Блян мечтан.
Невероятен град, истински и жив.
Няма друг град като Венеция, и за всеки който е бил там това е
пределно ясно.
А за онзи който не е бил, няма как да бъде истински обяснено.
Не беше като предния път. Имах очаквания. Имах надежди. Имах и
готовност.
Вече съм старо куче тук. Знам и две и двеста, а „младите” ме слушат.
А аз говоря пълни глупости. Забавно е.
Е, града е същия. Там е. Всичко си е на мястото.
И Аз съм тук. Отново!
Няма да крия че не съм така
разтърсен от Истанбул както от Венеция преди два месеца. Но не града е
виновен. Обяснението е просто, тук съм за втори път. Но не мога да скрия
вълнението си все пак. Признавам си, Истанбул е вечен град а
ние сме прашинки. Виждам и промяната, за няколко години са дръпнали
още по-напред. Което е хубаво но и тъжно... за нас. Защото неизменно
изниква въпроса ние къде сме? Ние какво сме? Нямам отговор или
по-скоро имам но не искам да мисля за това, натъжава ме. Истанбул е
град сам по себе си отделна вселена. Той съчетава екзотиката на
изтока, османските традиции и най-модерното от запада. Един огромен мегаполис на два континента от двете страни на Босфора, необятен и
близък, земен в същото време.
Уморен,
зашеметен. Видях двореца на Дожите. Пих бира на площад Сан Марко а
после тръгнах по тесните като тунели улички, пресичах канали по
които сновяха гондоли, излизах на малки площади огрени от лятното
слънце и пак потъвах в прохладата на уличките. А аромата. Аромат на
цъфнали магнолии ... Странно. Видях галерия, на витрината голяма
картина. Загледах се, половин хляб Добруджа 25 стотинки , това беше
заглавието. Българин
....аз много сънувам а ти?
- Не при мен не е сънуване а друго, едни (не)сънни
състояния.
- Полусън ли?
.....тогава ми се случват разни неща.... имам срещи с разни неща, случва се обикновено при болест с много висока
телесна температура, и е страшно реално ...не по скоро свръх реално
преживяване. И тези видения не са несвързани и алогични, напротив за
съзнанието ми те са реалността.
- Разкажи ми нещо, ако искаш.... моля те.
ОБЩИ МИСЛИ: ЩАСТИЕ-НЕЩАСТИЕ
Може би това не е най удачния начин
да започна излагането на мислите които ме вълнуват, но какво е
ЩАСТИЕ? За мен лично това е особено състояние на баланс
между две противоположни чувства Не! Усещания! Става въпрос за
комбинация между съзерцателен покой и приповдигнатост, еуфория.
Те
съществуват едновременно но ту едното ту другото
преобладава и се преливат, преминават от едно към друго
. В крайна сметка някой може ли да
каже
какво е щастието? Човек се ражда за да страда. Винаги когато съм
се замислял съм стигал до убеждението, че живота е една поредица
от нещастия или по-точно казано живота е едно нещастие и докато
го изживяваш от време на време ти се случва по нещо хубаво.
Именно тези хубави неща хората наричат ЩАСТИЕ.
или погледа на един лаик върху
съвременното българско изкуство
Прието е вече в артистичните
среди, произведенията на изкуството да се разглеждат и като
продукт. И като такъв да имат цена, ако и да нямат стойност. Цена
на която да бъде продаден. Защото е продукт и е предназначен за
консумация. По-често обаче е продукт който
се само консумира, защото не е предназначен за публиката
(потребител на изкуство) а за някакви други цели, най-често
налагане на стил, или търсене на престиж в арт средите.
На един борец
му казали, че е много доходно (пък и представително) да си влагаш парите
в изкуство. И естествено, още на следващия ден, той веднага отишъл в
една галерия и започнал да разглежда... Гледа - от едната му страна
всички картини имали цени в стотици хиляди левове, а тези от другата
страна били значително по-евтини - само по няколко хиляди лева.
Озадачен, той повикал управителя на галерията и се поинтересувал защо
има такава голяма разлика в цените?
Науката и познанието за мечтателя и философа Ницше
"Човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди танцуваща
звезда"
Не мога да скрия пристрастието си към този автор. За мен той не
е просто философ, той е велик писател и тълкувател на човешката
душа. Може да ми е близък и поради друга причина – болестта.
Болестта не е само състояние на тялото тя е и състояние на духа,
но противно на другите аз смятам че не само взема но и дава.
Знам че има хора които ще ме разберат.В една от последните си
работи Ницше изтъква, че дължи до голяма степен своята философия
на боледуването си, защото голямата болка води до прозрение и
освобождаване на духа.
Забелязали ли
сте че, когато комуникираме пишейки в някоя чат програма като ICQ
или SKYPE,
може би защото не следим
стриктно текста, не го редактираме, не изчакваме отговора на
събеседника, пишем едновременно с него, той - текста от само себе си
придобива една по-отворена форма, изречения понякога дълги, понякога
накъсани на части но без начало и без край и като че лишени от
смисъл? Как се
изгубва нишката в диалога между двамата, как той се превръща в
монолог и започва да наподобява странна литературна форма?
Понеделник, школата по изкуства в град Кан. Помолиха ме да
обясня, защо поставям добротата по-високо от ума или таланта.
Обясних, доколкото можах, макар и не много лесно, но зная, че
все пак успях правилно да обясня всичко. След това посетих
ателието на художничката Рашел Пуанян, която за елементи на
своите композиции използва мулажи от различни части на своето
тяло. Изумено се спрях пред тесните парчета плат, по цялата
дължина на които бяха налепени мулажи на едно от зърната на
гърдите й (само не знам дясната или лявата). По консистенцията,
напомняща гума, и по формата си, то удивително напомняше пипалце
на октопод. Така или иначе, през нощта спах доста дълбоко.
Същия ден ме посети една млада художничка, беше дошла да
ме запознае с работата си. Казваше се Сандра Хексжтовоян, или
нещо подобно, във всеки случай име, което нямаше да запомня; ако
и бях агент, щях да я посъветвам да се преименува на Сандра
Халидей. Беше съвсем младо момиче, с панталон и тениска,
доста обикновено, с леко кръгло лице и с къси къдрави коси; беше
завършила художествената академия в Кан.
Артур Шопенхауер не вярвал на Историята. Затова той умира с
увереността, че неговото откритие – концепцията за света,
съществуващ от една страна, като воля (като желание, жизнен порив),
а от друга страна, разбиран като представа (сама по себе си
неутрална, чиста, абсолютно обективна, затова и поддаваща се на
естетическо възпроизвеждане), че това негово откритие ще надживее
века. Днес ние можем да кажем, че той не е бил изцяло прав.
Откритите от него закономерности все пак могат да бъдат разпознати в
сложната канава на нашия живот, но те са претърпели такива
метаморфози, че тяхната същност днес може да бъде поставена под
въпрос.
Думата «воля» означава продължително напрежение, дълговременно
усилие, съзнателно или несъзнателно насочено към постигане на дадена
цел. Разбира се, птиците все така вият гнездата си, елените се бият
за самките. Шопенхауер би могъл да каже, че един и същ елен се бие,
че една и съща личинка се зарива в земята от онзи нелек ден, в който
те за първи път се появяват на Земята. Само че при хората е съвсем
иначе. Логиката на супермаркета предвижда разгаряне на желанията;
човекът от супермаркета органически не може да бъде човек на
единствената воля, на единственото желание. Оттук и известното
намаляване на интензивността на желанията при съвременния човек. Не
че хората са започнали да желаят по-малко, напротив, те желаят все
повече и повече неща, но в техните желания се е появило нещо
кресливо и пискливо. Без да са чисто преструване, тези желания в
значителна степен са зададени отвън – дори, може да се каже, че те
са зададени от рекламата в широкия смисъл на тази дума. Нищо в тях
не напомня за онази стихийна, несъкрушима сила, упорито стремяща се
към осъществяване и която се определя с думата «воля». Оттук и
дефицитът от индивидуалност, белязал всички.
Той не
съществува. Разбираш ли? Той не съществува.
– Да, разбирам.
– Аз съществувам. Ти съществуваш. Но той не съществува.
След като установи, че Брюно не съществува, четиридесет
годишната жена погали ръката на своята спътница, доста по-млада
от нея. Дамата приличаше на феминистка, във всеки случай, тя
носеше пуловер, каквито носят феминистките. Другата, изглежда,
беше певица във вариете, тя споменаваше за някакви фонограми (а
може би, за килограми, не можах да чуя добре). Бавно и мъчно тя
все пак започваше да свиква с раздялата с Брюно. За нещастие,
след като завърши обяда си, тя намекна за съществуването на
Серж. Пуловерът се напрегна и стана зъл.
– Може ли все пак да разкажа? – плахо попита момичето.
Сигурно сте забелязали тези хора.
Te
стоят неподвижно, близо до брега на морето, гледат хоризонта, не
помръдват понякога с часове. И не са сами. Другите като тях са там
също. Стоят на разстояние. Разстояние при което аурите им нямат
досег. Не се поглеждат. Не разговарят. Не четат. Общуват с морето и универсума. Търсят и намират.
Мир. И
разстроения механизма на емоциите и чувствата най-после се
успокоявамакар и за кратко.
Но времето минува вече, търпението на хъшовете дошло до своята апогея,
известията от всичките румънски градове говорят едно и също, че
момчетата са готови; стоката – както са ги те наричали - е прибрана;
в Крайова, гдето работеха 40 души, имало вече до десетина хиляди
фишеци готови; новините от България валят като град; разпалените
врачани чакат на Дунава с талиги да натоварят своите скъпи гости! Но
едно бърка още младите и лудите глави, едно ги безпокои и не радва
още: где са войводите, где е страшният Тотю, който по онова време
значеше нещо като бог? Где е Кекеров офицеринът, който видяхме с
колко дрънчила се бе накичил? Няма Тотя, няма Желя, не се чува
Панайот! Кой ще води младите и неопитните, кой ще им показва местата
и пътя?
-Аз!... Аз ще да бъда
ваш войвода, аз ще да ви поведа! – извикал една вечер нашият герой
посред едно множество хъшове, които се били събрали и си пукали
главите за войводи.
-Да живей нашият
войвода Христо Ботйов! – радостно извикали момчетата. – Гдето умреш
ти, там ще да умреме и ние!