Мишел
Уелбек е роден на 26.02.1958 на остров La Reunion. На шест години той е
изоставен от родителите си, които го поверяват на баба му - убедена
комунистка, чието фамилно име Мишел използва за псевдоним. През 1975 г.
постъпва в престижно висше учебно заведение по агрономия. През 1980 г.
той се дипломира като инженер агроном и информатик и сключва брак.
Следващата година му се ражда син, но и през същата година той се
развежда, което спомага за изпращането му на лечение в психиатрични
заведения. Литературната му кариера започва, когато той е едва
двайсетгодишен, възраст на която започва да се движи в различни поетични
кръгове. През 1985 г. Мишел Бюлто, редактор на "La Nouvelle Revue de
Paris", публикува за пръв път негови стихотворения. Бюлто публикува и
биографията на Хауърд П. Ловкрафт от Уелбек в издателство Editions du
Rocher под заглавието "Против света, против живота". Уелбек работи
известно време като административен секретар в Народното събрание. През
1994 г. публикува романа "Разширяване на сферата на борбата". Мишел
Уелбек сътрудничи на няколко списания, но го изключват от сп. "Perpendiculaires"
заради втория му роман - "Елементарни частици" (1998), който е преведен
на над 25 езика. Сключва втори брак през 1998 г. През 1999 г. излиза
филм по първия роман, а през 2000 г. - музикален албум по негови
стихове. Пее, или по-скоро мърмори, самият Уелбек. Живее няколко години
в Ирландия, а в момента (2004 г.) - в Испания.
Понеделник, школата по изкуства в
град Кан. Помолиха ме да обясня, защо поставям добротата по-високо
от ума или таланта. Обясних, доколкото можах, макар и не много
лесно, но зная, че все пак успях правилно да обясня всичко. След
това посетих ателието на художничката Рашел Пуанян, която за
елементи на своите композиции използва мулажи от различни части на
своето тяло. Изумено се спрях пред тесните парчета плат, по цялата
дължина на които бяха налепени мулажи на едно от зърната на гърдите
й (само не знам дясната или лявата). По консистенцията, напомняща
гума, и по формата си, то удивително напомняше пипалце на октопод.
Така или иначе, през нощта спах доста дълбоко.
Вторник, школата по изкуства в Авиньон, «денят на неуспехите»,
организиран от Арно Лабел Рожу. Трябваше да говоря за сексуалните
провали. Всичко започна почти весело, с прожекция на късометражни
филми, обединени в цикъл под названието „Филми без свойства”. Някои
бяха забавни, други – странни, а трети съчетаваха и едното и другото
(предполагам, че тази касета все още се показва в различни центрове
за изкуства, - не я пропускайте). След това гледах филма на Жак
Лизен. Той е вманиачен в своите сексуални страдания. Членът му
поглеждаше от една дупчица, направена в шперплата, а върху него бе
наметната връвта на една примка. Художникът дълго време дърпаше
връвта, рязко, все едно подръпват някоя вяла марионетка. Нещо взех
да се чувствам зле. В тази атмосфера на разложение, характерна за
съвременното изкуство, всред тези жалки напъни за себеизразяване
започваш да се задушаваш, и с носталгия си спомняш за Йозеф Бойс с
неговото разточително творческо богатство. И въпреки всичко, това
изкуство е израз на нашата епоха с някаква плашеща точност. Цяла
вечер разсъждавах върху това, всеки път достигайки до един и същи
извод: съвременното изкуство ме отвращава, но аз осъзнавам, че то
представлява най-пълната и вярна картина на действителността,
каквато може да се даде. Представях си натъпкани с боклуци чували,
от които изпадат филтри с утайка от кафе, обелки от ябълки, остатъци
от вчерашни пържоли със застинала по тях мазнина. Мислех си за
изкуството като за снемане на кожата, за парчета живо месо,
закрепени едва-едва за остатъците.
Събота – литературен симпозиум в северен Вандей. Няколко «регионални
писатели с дясна ориентация». (Откъде може да се съди, че са дясно
ориентирани? Ето откъде: говорейки за своите корени, те не пропускат
случай да споменат някой прадядо евреин; така всеки може да види
широтата на техните разбирания.) Иначе публиката е доста
разнообразна, както и навсякъде другаде. Обединява ги това, че четат
едни и същи книги. В местността, в която живеят тези хора, има
безкрайно количество оттенъци на зеления цвят, но под сивото,
облачно небе цялата тази зеленина помръква. Така че, налага се да се
сблъскаш с безкрайността. Помислих си за въртенето на планетите след
изчезването на всякакъв живот в изстиваща Вселена, където звездите
угасват една след друга, и едва не заплаках когато някой каза нещо
за човешката топлина.
В неделя се качих на експреса за Париж; отпуската ми бе свършила..
В малък еротичен
киносалон задъхващи се пенсионери
съзерцаваха, без да вярват на очите си,
заснетото лудуване на две похотливи двойки;
нямаше там никаква история.
Ето това е,
казвах си, на любовта лицето,
истинското й лице.
Някои хора са привлекателни - те винаги привличат,
а другите все някак оцеляват.
Няма съдба, няма
вярност,
а само някакви си тела, които се привличат.
Не изпитват те милост, камо ли привързаност,
хората си играят и се измъчват.
Някои са
привлекателни, следователно и силно обичани;
оргазмът на тях ще им се случва.
Но толкова други са вече отвратени - те нямат какво да крият,
дори и собствените си еротични фантазии.
Само самота
наоколо, която е влошена
от жизнерадостта безсрамна на жените;
само в едно си сигурен - "това не е за мен",
това е една малка непонятна драма.
Те
пообезнадеждени ще умрат - това е сигурно,
и без лирически илюзии;
те до дупка ще практикуват изкуството да се презират,
всичко ще стане механично.
Обръщам се към
всички, които никога не са били обичани,
които никога не съумяваха да се харесват;
обръщам се към отсъстващите от свободния секс,
от обикновеното удоволствие.
Не бойте се,
приятели, нищожна е загубата Ви:
никъде любовта не съществува.
Това просто е една игра жестока - игра за специалисти,
чиито жертви сте Вие.