Забелязали ли сте че, когато комуникираме пишейки в някоя чат програма като ICQ или SKYPE,  може би защото не следим стриктно текста, не го редактираме, не изчакваме отговора на събеседника, пишем едновременно с него, той текста от само себе си придобива една по-отворена форма, изречения понякога дълги, понякога накъсани на части но без начало и без край и като че лишени от смисъл? Как се изгубва нишката в диалога между двамата, как той се превръща в монолог  и започва да наподобява странна литературна форма?

... а текста се разполага в лингвистичното пространство, на което по-рано се е разполагало цяло изречение, текста  започва и свършва вътре в границите на един единствен израз с тенденция да се стреми към неговите начало и край но без никога да ги достига, защото допре ли текста отвътре началото и края той ще се самоунищожи правейки безсмислен себе си , защото ще стигне до смисъла като функция на изречението...
...това изискване за приближаване но недостигането на текстовата “вълна” към границите гарантира семантичната и безкрайност без детерминизма  и предопределеноста на смислообразуващите крайности....
И къде отива текста? Ще запиташ... към какво се стреми щом избягва смислообразуващите граници на израза?
На него му остава само една възможност: бягство, бягство от началото и края на изречението към бездънността на неговата среда където е несамообективиралата се субективност на немислимо – мислещото, което мислещо само прави себе си мислено, един вид рекурсия и с това се коригира тази даденост че е немислимо....това е бягство от смисъла който неотстранимо и вечно е фиксиран в лингвата и бягство от подмяната, на  редукцията на битието до граматика, замяната на времето с глагол, подмяната на енергетичната емоция с прилагателно...

Ето и един много добър пример за това:

"Далече, дълбоко от мен всеки ден пътя ми минава през гробището и ме поздравява бодро младият който копае утрешният гроб и старият с една кафява цигара в устата и морав тен, който стои на пътя и жените, които кимат на повърхността на разхвърляната си реч събрани на междата между няколко цветни лехи ме съпровождат с поглед и аз преминавам през мнима пауза между „да, да така” и „какво да се прави, утре” пясъкът извършва онова ръкопляскане на маси от хора или шум от говорещите един през друг мъртви и отблъскването на самонадеяната ми крачка от тази земя отваряна и затваряна на ритъм да, самонадеяната ми крачка е видима, аз я чувам далече, дълбоко от мен да речем съм объркана и някой влиза в къщата или звъни и в присъствието на тракащите хора се отваря вратата и аз отговарям или мълча и къде и кога ще се върне бръкването през вратата по време на отварянето когато аз вече заменям влизащите с тракащите аз съм ....."

Страхотно е нали! Цитата е  произволно избран и е от новата книга на Мария Каро.