Забелязали ли
сте че, когато комуникираме пишейки в някоя чат програма като ICQ
или SKYPE,
може би защото не следим
стриктно текста, не го редактираме, не изчакваме отговора на
събеседника, пишем едновременно с него, той текста от само себе си
придобива една по-отворена форма, изречения понякога дълги, понякога
накъсани на части но без начало и без край и като че лишени от
смисъл? Как се
изгубва нишката в диалога между двамата, как той се превръща в
монолог и започва да наподобява странна литературна форма?
... а текста
се разполага в лингвистичното пространство, на което по-рано се е
разполагало цяло изречение, текста започва и свършва вътре в
границите на един единствен израз с тенденция да се стреми към
неговите начало и край но без никога да ги достига, защото допре ли
текста отвътре началото и края той ще се самоунищожи правейки
безсмислен себе си , защото ще стигне до смисъла като функция на
изречението... ...това
изискване за приближаване но недостигането на текстовата “вълна” към
границите гарантира семантичната и безкрайност без детерминизма и
предопределеноста на смислообразуващите крайности.... И къде
отива текста? Ще запиташ... към какво се стреми щом избягва смислообразуващите граници на израза? На него му
остава само една възможност: бягство, бягство от началото и края на
изречението към бездънността на неговата среда където е
несамообективиралата се субективност на немислимо – мислещото, което
мислещо само прави себе си мислено, един вид рекурсия и с това се
коригира тази даденост че е немислимо....това е бягство от смисъла
който неотстранимо и вечно е фиксиран в лингвата и бягство от
подмяната, на редукцията на битието до граматика, замяната на
времето с глагол, подмяната на енергетичната емоция с
прилагателно...
Ето и един
много добър пример за това:
"Далече,
дълбоко от мен всеки ден пътя ми минава през гробището и ме
поздравява бодро младият който копае утрешният гроб и старият с една
кафява цигара в устата и морав тен, който стои на пътя и жените,
които кимат на повърхността на разхвърляната си реч събрани на
междата между няколко цветни лехи ме съпровождат с поглед и аз
преминавам през мнима пауза между „да, да така” и „какво да се
прави, утре” пясъкът извършва онова ръкопляскане на маси от хора или
шум от говорещите един през друг мъртви и отблъскването на
самонадеяната ми крачка от тази земя отваряна и затваряна на ритъм
да, самонадеяната ми крачка е видима, аз я чувам далече, дълбоко от
мен да речем съм объркана и някой влиза в къщата или звъни и в
присъствието на тракащите хора се отваря вратата и аз отговарям или
мълча и къде и кога ще се върне бръкването през вратата по време на
отварянето когато аз вече заменям влизащите с тракащите аз съм ....."
Страхотно е нали! Цитата е
произволно избран и е от новата книга на Мария Каро.