Няма да крия че не съм така
разтърсен от Истанбул както от Венеция преди два месеца. Но не града
е виновен. Обяснението е просто, тук съм за втори път. Но не мога да
скрия вълнението си все пак. Признавам си, Истанбул е вечен град а
ние сме прашинки. Виждам и промяната, за няколко години са дръпнали
още по-напред. Което е хубаво но и тъжно... за нас. Защото неизменно
изниква въпроса ние къде сме? Ние какво сме? Нямам отговор или
по-скоро имам но не искам да мисля за това, натъжава ме. Истанбул е
град сам по себе си отделна вселена. Той съчетава екзотиката на
изтока, османските традиции и най-модерното от запада. Един огромен мегаполис на два континента от двете страни на Босфора, необятен и
близък, земен в същото време.
Ден първи.
Пристигаме в
хотела, така мечтания, така сънувания „Акгюн отел”. Малко сме
закъснели, Павлина и Стефка хукват на някъде за да ни вземат акредитациите, а ние се настаняваме. Не знам какво ме очаква, не
знам къде и какво ще правя. Времето тече, става късно и решавам да
тръгна към едно от местата на биеналето за този ден, което се
назовава I.M.C.
Bloklan.
Намирам го на картата и си начертавам мислено маршрута. Ще пресека
главната улица с трамвая, ще тръгна на ляво и веднага на дясно
покрай сградата на истанбулския университет. Като стигна до
кръстовище с пет улици ще тръгна по единия лъч на петолъчката покрай
една голяма джамия, ще я заобиколя и после през един парк ще
продължа към величествените останки на виадукта на Константинопол А
от там по булеварда с името на Ататюрк ще сляза на долу към златния
рог. I.M.C.
Bloklanса в дясно на булеварда. Тръгвам. Истанбул
изненадва. Разстоянията са относително понятие. Стигнах доста бързо.
Мястото се оказа търговски център от няколко блока, рай на балатума
и мокета, малко се затрудних да открия точното място на изложбата,
но все пак знака на биеналето на булеварда ме насочи. Качих се на
последния етаж, на една тераса. С гледка към Сюлеймание и стария
гръцки квартал, с порутени и криви къщи. Влязох в изложбените зали.
Комбинация от снимки видео и компютърна графика. Интересно. Но
клепачите натежават, 20:00 е а сме пътували цял ден.
Вътрешен двор с много котки. По късно ще разбера че Истанбул е град
на котките.
Ден втори.
Или опознай Истанбул за да го
обикнеш
Набелязах си няколко цели за деня.
Места които не успях да видя предния път. Водохранилището на
Константинопол, една уникална постройка и двореца Топкапъ. А пътьом
каквото застане пред обектива.
водохранилището едно невероятно красиво
място
Света София
разни хора...
Имам си и компания. Капка и Доника,
от сега нататък ще сме все заедно.
Капка
Доника
Централния вход на Топкапъ.
Въоръжени с автомати млади войници. Изглежда че ги е хванал съклета,
скучно им е. Заставам до единия за да дам път на голяма излизаща
група туристи. Ни в клин ни в ръкав изтърсвам „бонжорноо”. Той ме
заговаря на английски. Пита дали не съм италианец и какво означава
това „бонжорно”. Отговарям че означава хай. Пита от къде съм. Казвам
от Булгаристан. АААА комшууу ухилва се. Групата отмина сбогувам се с
него и влизам в двора на двореца. Няма да описвам видяното. Иди и
виж.
Аз Капка и Доника, Топкапъ
- самоснимачка на стъкло
След като обиколихме всички тези исторически старини, излязохме
с Доника и Капка през страничен на двореца изход, минахме
покрай входа на археологическия музей и попаднахме пред ето това...
Привлече ни къщата без покрив с
надпис галерия, качихме се по стълби и влязохме в голямо
помещение с картини по всички стени. Две англичанки ровеха из
рисунките и избираха после почнаха да се пазарят с артиста. Той им
каза че ако вземат тези три неща ще им ги даде за 300 долара. Те
поискаха да са пет. Изнервения художник им каза че му се подиграват
и е по-добре да си тръгват. На турски изрече нещо и за майките им.
После натръшка разхвърляните рисунки със замах върху една маса. Без
да спира да говори ядно седна на работната си маса взе един топ
амбалажна хартия и почна да го къса и реже. После го мачка и сгъва и
така 5 минути. Ние наблюдавахме творческия процес като в същото
време разглеждахме работите по стените и пода.
Шантави, големи, различни. Да,
комерс ама яко все пак. Това бе за
мен
откритието на деня.
Капка позира
Вечер, официално откриване и парти.
Разгледах напитките. Погледа ми бе привлечен от шише с червена
петолъчка и надпис BOZUKAоказа се турска водка. Взех
чаша бяло вино започнах да обикалям и разглеждам хората. Намерих
нашите насядали около кръгла еднокрака маса. Реших да пробвам и
червеното вино, а Капка ме помоли да и взема вода. Отидох на бара и
казах “mineralwater”,
бармана светкавично наля водка в една чаша, допълни я с тоник и
прибави лед. Подаде мия. Взех я. Явно водката я имат за вода?
Реших да пробвам със знаци. Посочих минералната вода и повторих
искането си. Ката че ли разбра. Неее. Този път бармана се наведе и
вдигна едно шише, отвори го и наля в една чаша газирана вода. Нейсе
вода е все пак.
Появи се странна двойка, мъж с табела следван
от музикант който свири на саксофон. Оригинален начин за привличане
на вниманието. След кратко колебание всички се озовахме на борда на
един кораб и след не много кратка разходка по Босфора се озовахме в
една голяма вила същевременно музей за съвременно изкуство на
няколко нива. Лудница. Тръгнах да изследвам. Страхотия. Няма да
коментирам. Има снимки.
Ден трети.
Или изкуство до дупка
Столовата на хотел Акгюн 8:30. Ям
трета поред купичка кисело мляко. Ако искате да ядете истинско
българско кисело мляко трябва да отидете в Истанбул. Фоайето на хотел
Акгюн 9:20. Кратко съвещание. Решихме да посетим основната
експозиция на биеналето, музея за съвременно изкуство на Истанбул и
една галерия за която Стефка каза –идете да я видите име много
хубави неща. Пътуваме с трамвая през целия
исторически център на Истанбул, през моста над златния рог. Слизаме
на спирка Топхане. Там на брега на Босфора има складове един от
които е преустроен за музей за съвременно изкуство, един за целите
на биеналето, някои от складовете все още се ползват по
предназначение.... за складове. Биенале идвамеееее.
Кураторите са заложили като че на
агресията, на сблъсъка тази година. Това е поне първото впечатление.
за тези които бяха във
Венеция това е познато... руска работа
И не само. Игра и не само. Забава. Заиграване с истерията по
тероризма. Търсенето на взривни устройства из цялото хале бе основно
забавление на част от публиката.
саламена бомба
ако
имаше и водка наистина щеше да е зле
заради това оръжие за масово поразяне нападнаха Ирак
домати,
комбинирано с боб е... който е ходил в казарма знае
Нямаше нещо което да ме впечатли и
разтърси. Харесваше ми цялостното усещане за пространство и за
обекти в него. Не творби подчертавам, обекти. Части от цялото.
Хората също.
не те не се молят на Алах, просто
си снимат
Прозорците които гледат към Босфора или тези през които
можеш да гледаш небето и облаците. Времето минава наистина неусетно.
Istanbul Modern
Провериха ни основно на входа,
прибраха ми джобното ножче за временно съхранение. Мерките за
сигурност са сериозни в Истанбул, но с тях бързо се свиква.
Чувството за сигурност не е измамно. На входа прибраха чантите на
Капка и Доника, моята я оставиха стори им се малка, така останах с
фото апарат и можах да направя една снимка. Снимането е забранено,
без майтап. Музея впечатлява, на две нива е като
стълбата между тях е истинско произведение на изкуството. Метална е
с две междинни площадки но няма носещи колони или опори. Вериги,
стотици опънати вериги подържат стъпалата. Леко се поклаща под
стъпките ми. Парапета е още по концептуален. Бронирано стъкло
простреляно, като от картечница. За миг си представих че съм зад
такова стъкло и някой изпразва пълнителя на автомат Калашников по
мен а аз виждам и чувам забиващите се на сантиметри от мен куршуми.
След три часа разглеждане уморени
поседнахме в центъра на една от залите. Там ни бяха приготвили
изненада. Голям казан с пускащ пара пилаф. Пластмасови чинийки и
вилици. Всеки може да си вземе. Това ме спаси. Може да се каже че
този ден обядвах. Вкусно бе.
Отново маршрут и отново на път.
Целта е Тексим, площада и спирката на метрото.
Турците не знаят английски. Не се
опитвайте да им говорите на този език. По добре на български като си
помагате с ръце и крака. Така в станцията на метрото след подобен
разговор разбрахме че трябва да слезем на спирка Левент. А от там
вече лесно. Озовахме се насред няколко небостъргача. Пред един от
тях площад и скулптори от стъклопласт. Крави. Много и всякакви.
30 минутна фото сесия на крави.
Отново
потегляме, търсейки галерията. Мащабите в България ни изиграват
шега. Свикна ли сме с дребното. Търсим нещо като галерия по
български, в най-добрия случай преправено хале или склад. Не можахме да я
открием без помощ. Повече със знаци отколкото с думи две деца ни
упътиха. Трябваше да се върнем. Мдааа галерията се оказа един от
небостъргачите. Почувствах се като идващ от някакво затънтено село.
По-добре да не се сравняваме с Турция. Посрещнаха ни много любезно
две добре облечени дами. Английски! Това трябва да се отбележи. Но
класата си личи. Пари стил и мисъл. Галерията не е голяма, заема два
етажа от небостъргача, партерния и първия. Всичко е професионално.
Гвоздея е роклята от бръмбари. Наистина уникална е.
килима на стената всъщност е
рисуван върху платно
Разгледах с интерес всичко.
Осветлението, интериора. Ново, всичко е ново. Боята сякаш още лепне.
След около час вежливо се сбогувахме с елегантните домакини и
поехме обратния път.