Уморен,
зашеметен. Видях двореца на Дожите. Пих бира на площад Сан Марко а
после тръгнах по тесните като тунели улички, пресичах канали по
които сновяха гондоли, излизах на малки площади огрени от лятното
слънце и пак потъвах в прохладата на уличките. А аромата. Аромат на
цъфнали магнолии ... Странно. Видях галерия, на витрината голяма
картина. Загледах се, половин хляб Добруджа 25 стотинки , това беше
заглавието. Българин. Попаднах на Латвийския павилион. Хмм.
Клаустрофобично ?! Или съм просто уморен? Гладен и
жаден. Време е да тръгвам към пристанището където е пристана от
който тръгва кораба за Пунта Сабиони.
Ден втори.
Сутринта бе
слънчева, но после леко се заоблачи. Мека светлина идеална за
снимки. Слязохме от кораба на пристана близо до Сан Марко и
тръгнахме по крайбрежната алея към Джиардини дела Биенале. По пътя
побесняхме. Развихри се страстта ни за снимане и групата се пръсна.
Снимах фасадите на сградите, прозорците с източна орнаментика,
шареното пране проснато на въжета обточени през уличките. Снимах
каналите, мостчетата които ги прекосяваха, градините и цветята в и
около къщите. Снимах...
Ето го входа
на биеналето. Отново сме заедно. Аз, Ти, Цецо, Мая и други. Първи
павилион. Може би... Много добра „примитивна” 3D
анимация, впечатлени сме.
Нищо не разбрах но ми хареса. Гледах няколкото видео екрана почти 30
минути. После се загледах в детайлите на техническата реализация.
Как и къде са поставени проекторите. В кубове със стъклен горен
капак, прожектират в наклонено огледало а то в леко наклонения към
зрителя таван – екран. Предвидена бе и изкуствена вентилация на
въздуха вътре в кубовете с помощта на вентилатори. Просто но
оригинално.
Отново съм
сам. Загубихме се още на втория павилион. Понякога се събирахме
случайно някъде и после пак се разделяхме, изгубвахме. Имаше и неща
които най-малкото не бяха на ниво. Уругвай, Канада, Израел... Харесах
аромата и музиката на Египет, „орнаменталната анимацията” върху
странни рисунки като че планове на древни руини в тъмната Гърция.
Сърбия. И други. Видях три-четири добри видеа, обиколих всички
павилиони и след шест часа непрекъснато ходене и
гледане преситен и превъзбуден избягах навън. Венеция е
чудесно място за изгубване и намиране. Тръгнах към Сан Марко, защото
не знаех къде искам да отида. Надявах се да намеря някой павилион ей
така без да го търся. Попаднах в уличките зад Сан Марко, заглеждах
витрините на магазините за сувенири и бижута, в тесните преки
надничах през прозорците на ателиета за маски или в кухните на
ресторантите. Близо до канале Гранде първия мост и уличките от Кампо Сан Стефано до Кампо Сан Моисе разгледах четири галерии.
Хубави картини, добра работа. Вече не снимам. Вървя като на сън. Не
е само умора. Хубаво ми е.
Последен ден
Реших да
разгледам павилионите около и на Канале Гранде. На картата изглеждат
близо един до друг но понякога са трудно откриваеми. Качих се на
градския кораб номер 1 и тръгнах по посока площад Рим. Слязох на
спирката до втория мост с намерението да стигна до мексиканския
павилион. Изгубих се защото имах само неясна идея къде е. Ха намерих
джипси павилиона, хубава къща на два канала. Качих се и разгледах.
Инфантилност която се набива на очи. Дори и от инсталациите които
видях на други места. Попитах за Мексико. Упътиха ме, оказа се че е
съвсем на близо но няма никакъв външен белег за съществуването му
освен една хартийка със стрелка близо до входа. Влязох и попаднах в
двора на стара къща, минах покрай саркофазите на може би отдавна
починалите собственици и се качих по стълбите в затъмнените стаи.
Инсталации. Игра. Много от инсталациите всъщност са високо
технологични играчки, забавляващи публиката. Но дали има нещо
повече? Дали може да се нарече изкуство? Или е парк за забавление?
Залата с радиото, залата с пулсиращите крушки. Признавам че се
забавлявах но дали това е смисъла? Мисля че е по-дълбоко но сега не мога да го усетя, не искам да го усетя.
Възбудата, трескавото обикаляне и тичане от павилион на павилион.
Видяното, градът с каналите, мостовете, къщите и хората, всичко се
слива в една обща емоция... Когато се
върна, когато мине време и се успокои духът ми ще видя всичко по
друг начин. А сега е време
да спра да пиша. И утре е ден.